Дойде септември, а с него и още един милион души. Почти бях свикнал с мисълта, че градският транспорт наистина може да бъде редовен, а по улиците да се ходи спокойно.
* * *
Преглеждам си връзките в блогрола (не съм го правил отдавна)… Някои места не обновявани от много време, други от по-малко, трети са преместили home page-а, четвърти са в отпуска… нормално. Обаче две от връзките са изчезнали. Ама съвсем. Знам, че №1 има(ше) и други блогове, но и те са изчезнали безследно. Blogger профилите — също всички, без един, който е вече недостъпен. И №2 го няма, но поне профилът си е на място и новата къщичка може да се намери. Та, конкретно за №1 — не знам причините ти, не е изцяло неочаквано, но все пак е удар под кръста. Беше едно закътано местенце, едно от ония местенца, които си харесваш, отиваш там, когато имаш нужда, и се връщаш успокоен. Чувствам се точно както когато махнаха любимата ми пейка под любимото ми дърво. Има обаче Google кеш. Призракът на въображаемата ми пейка още витае там. Следите остават. Дори когато „блогът, който търсехте, не бе намерен“.