Размисли и страсти на Маркуча

Вчера в tech-crypto@netbsd.org се появи връзка към изследване, според което съдържанието на оперативната памет може да бъде възстановено дори след като компютърът бъде спрян. Това застрашава поверителни данни, като например ключа, с който е криптиран дискът. Сайтът е доста интересен и си заслужава да се прегледа. Копие от изследването има също тук, а филмчето можете да изгледате по-долу.

Оня ден Баркампът се случи. Явно очакванията ми за събитието не са били много реалистични. Започна многообещаващо с темата за Наредба №40/7.I.2008 г., станала по-известна като „наредбата за подслушването“. Kudos go to Нели Огнянова и Димитър Аврамов. Чух доста разумни мнения, също и доста емоционални, които се свеждаха до „това е много лошо, наредбата е абсурдна“. Имаше някакъв трол (или голям наивник, все тая, с вид на младо нагло копеле), който нямал нищо против да го подслушват, щото бил чист като сълза. После дойде ред на общи приказки като що е то блог и има ли почва у нас и някакво словоизлияние на Анг. Грънч., което предвидливо пропуснах. Енея и Тишо имат идея да издават нещо като „Месечни бложни събития“, което е хубава идея, но за момента с малко мътна концепция как ще става. Най-сетне Ники Бачийски направи малка презентация за новостите в WordPress (Бля! Ако някога имам собствен домейн, по никакъв повод няма да ползвам баш тази версия!), с което, общо взето, програмата се изчерпи.

Все чаках да има и по-технически насочена дискусия, но не би. Явно всеки ще трябва сам да се ограмотява как да се оправя с подслушването (в момента се замисля едно howto). Следващия път по-добре да се съберем в парка или пак в Кривото, хем ще е по-неофициално (имаше камери, което откровено ме подразни, но явно „матряла“ не е ставал за новини), хем хората ще си говорят за каквото им е интересно.

Видях се с Ворце, който пръв ме намери. Побъбрихме за арабските блогъри, образователната употреба на порнографията (има и такава, вервайте ми :) и прочее интересни работи. BTW, видът лъже (неговият е подозрително-престъпен, както сам сподели). Ако не четях блога му редовно, едва ли бих заподозрял такива интелектуални дълбини у него. Ворце, бате, respect! Известно време гравитирах около Крокодила (ЧРД на патерица!), който правеше статистика колко често се срещат разните думи в българските блогове. Валери пък беше изготвил списъка. Резултатите са изненадващи и обещаващи — майката, мамата, мамицата и пр. деривати заемат достойно място, оставяйки вазелина да им диша праха. Бирата е by far най-популярното питие, следвана от водката и ракията. По едно време видях Крокодила да изпълзява изпод една маса (много рано почваш, бе!), но той невъзмутимо твърдеше, че се отбил там само да подремне.

Още по въпроса има при: Ворце, Kомитата, Нели, Мишел, Боримечката, Дзверо, Богомил.

25.II.2008 г., 14,20 ч.
Също при Oggin, за когото едва сега правя връзката човек-блог.

Баркампът е утре. Елате!

През последните няколко дни се чудя за най-различни неща. Чудя се за Косово. Чудя се дали въобще имам някаква политическа ориентация — либерал ли съм, крайно десен ли, широк социалист, някакъв друг ли… май никакъв не съм. Забелязвам, че първо реагирам емоционално и чак после рационално. Забелязвам, че се опитвам някак си да уцеля златната среда, в резултат на което никой не ме харесва особено. Все повече се убеждавам, че животът не се изчерпва с логиката „или А, или Б“. Има поне четири варианта:

1. аз съм прав, ти бъркаш;
2. ти си прав, аз бъркам;
3. и двамата бъркаме;
4. и двамата сме прави.

Пак булева логика, ама по-достоверна. С два бита.

Мисля си, че това, което става в Косово, не е на хубаво. Не ми е кой знае колко жал за сърбите. Нито те ни обичат много, нито ние тях. Те са ни нападали и ние сме ги нападали. В Косово живеят сърби, но живеят и албанци. Живели са българи. Вярвам обаче, че можем да сме добри съседи. Вярвам, че ако сега им забием нож в гърба, след време те ще сторят същото. Логично. И пак няма да се обичаме. Вярвам, че една нова война, колкото и малко вероятна да изглежда, ще навреди на всички ни. Не ми харесва, че Русия все повече се връща към реториката от едно време. Не ми харесва, че ЕС се упражнява по външна политика (даже щяло да има европейски министър на външните работи, ха-ха) на гърба на сърбите. Все повече вярвам, че красиви думи като „демокрация“, „свобода“, „истина“, „солидарност“, „морал“ и „право“ се използват според както отърва и непрекъснато се изпразват от съдържание. Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила. Интересът определя значението. В Афганистан има терористи, които застрашават демокрацията по света и произвеждат хероин. В Косово има борци за свобода, които искат демокрация, а между другото през тяхна територия минават каналите за хероин. Косовците обаче нямат нищо общо с тая работа. Иранският президент подкрепя тероризма. Хашим Тачи не е никакъв терорист. Косово има право да се отцепи от Сърбия. Митровица няма право да се отцепи от Косово. Българо-съветската дружба процъфтява. Добри съюзници сме на САЩ. Солидарни сме сме с ЕС. Полегнала е Тодорка за всички, които я пожелаха…

Пазим интернеда от терористи. А, и от педофили, то се знае. Искаме информация, за да предпазим гражданите от тия… как им викаха, бе… блъгарите. Опасни и подозрителни елементи. Оперативно интересни. Организират се през интернеда на протести. Пречат на движението. Използват таковата… айпита. А бе ше видат те…

Да ъпгрейдвам или не? Slack 12 или Fedora 8?…

И защо WordPress-ата така се прееба?…

Времето все не стига за всичко, мама му стара…

От вчера насам съм изпаднал в размисъл за малките неща в живота, които го правят по-хубав. Или по-лош, според случая. Ето един прост, но истински пример. От Люлин до Дървеница вървят две маршрутки — №№ 1 и 6. Шестицата е мръсна, шофьорът е троснат и неучтив, не дава билети, сумти. Единицата е относително по-чиста, шофьорът е любезен, поздравява с „Добър ден!“ всеки клиент, макар че качващият се следва да поздрави пръв, а понякога, за срам, така и не дочаква отговор. Подава билета с усмивка и „Заповядайте!“.

Вчера се возих на шестицата на отиване и на единицата — на връщане. И в двата случая колите се пукаха по шевовете. В шестицата човек си мисли колко много го болят краката, няма ли най-сетне да стигнем, колко невъобразимо много мрази чалга и пушене на затворен прозорец и как сигурно е възможно всяка втора дума да не е псувня, да му еба майката. В единицата си мисли как може разстоянието от тоя светофар до оня да се изминава за десет минути, но все пак много мило, че момчето не ни тормози с пушене, даже и музиката е съвсем поносима, да е жив и здрав. Най-силните думи, които се чуват, са „Айде карай бе!“. Атмосферата е по-лека благодарение на жизнерадостни разговори с Вуйчо, Сърбина и Сандокан. („Още не си стигнал Ялта? Брех!“) Има и редовни клиенти, повечето на преклонна възраст, а някои и с патерици. Те не настояват някой да им прави място, защото и сами виждат, че няма място за тактически маневри. Все пак се намира място, благодарение на подканянията на шофьора. Никой не протестира. Бабите благодарят. Влиза мъж, носещ дрънчаща чанта. „Бутилки ли носите?“ — „Бутилки, да. Ракия.“ — „Дайте ги тук, ще ги сложа отстрани, за да не се счупят. Кой беше за Петте кьошета? Слезе преди малко? Добре.“ Въпреки късния час и умората, хората си разменят усмивки. „Уморихте ли се, господине? Не се бойте, тук повечето хора слизат, ще се освободи място. На спирката, казвате? Приятна вечер!“ — „На вас също!“.

И ето че пак се чудя. И двамата карат по горе-долу същия маршрут. Лицата и на двамата не вдъхват много доверие — единият прилича на рецидивист, другият — на квартален кръчмар, надписващ сметките. Вероятно и заплатите им са горе-долу еднакви. Вероятно и двамата в края на деня са уморени. Защо тогава единият може да бъде любезен, а другият — не? Дали просто защото не иска?

Напоследък съм станал ужасно мрънкало. Сигурно требва да гледам на позитивното :)