От вчера насам съм изпаднал в размисъл за малките неща в живота, които го правят по-хубав. Или по-лош, според случая. Ето един прост, но истински пример. От Люлин до Дървеница вървят две маршрутки — №№ 1 и 6. Шестицата е мръсна, шофьорът е троснат и неучтив, не дава билети, сумти. Единицата е относително по-чиста, шофьорът е любезен, поздравява с „Добър ден!“ всеки клиент, макар че качващият се следва да поздрави пръв, а понякога, за срам, така и не дочаква отговор. Подава билета с усмивка и „Заповядайте!“.
Вчера се возих на шестицата на отиване и на единицата — на връщане. И в двата случая колите се пукаха по шевовете. В шестицата човек си мисли колко много го болят краката, няма ли най-сетне да стигнем, колко невъобразимо много мрази чалга и пушене на затворен прозорец и как сигурно е възможно всяка втора дума да не е псувня, да му еба майката. В единицата си мисли как може разстоянието от тоя светофар до оня да се изминава за десет минути, но все пак много мило, че момчето не ни тормози с пушене, даже и музиката е съвсем поносима, да е жив и здрав. Най-силните думи, които се чуват, са „Айде карай бе!“. Атмосферата е по-лека благодарение на жизнерадостни разговори с Вуйчо, Сърбина и Сандокан. („Още не си стигнал Ялта? Брех!“) Има и редовни клиенти, повечето на преклонна възраст, а някои и с патерици. Те не настояват някой да им прави място, защото и сами виждат, че няма място за тактически маневри. Все пак се намира място, благодарение на подканянията на шофьора. Никой не протестира. Бабите благодарят. Влиза мъж, носещ дрънчаща чанта. „Бутилки ли носите?“ — „Бутилки, да. Ракия.“ — „Дайте ги тук, ще ги сложа отстрани, за да не се счупят. Кой беше за Петте кьошета? Слезе преди малко? Добре.“ Въпреки късния час и умората, хората си разменят усмивки. „Уморихте ли се, господине? Не се бойте, тук повечето хора слизат, ще се освободи място. На спирката, казвате? Приятна вечер!“ — „На вас също!“.
И ето че пак се чудя. И двамата карат по горе-долу същия маршрут. Лицата и на двамата не вдъхват много доверие — единият прилича на рецидивист, другият — на квартален кръчмар, надписващ сметките. Вероятно и заплатите им са горе-долу еднакви. Вероятно и двамата в края на деня са уморени. Защо тогава единият може да бъде любезен, а другият — не? Дали просто защото не иска?
