Едно време, когато в София все още имаше кина, ходих да гледам „Гърбавия“. Четири дни наред го гледах в кино „Глобус“ и всеки път забелязвах някакъв малък детайл, пропуснат предишния ден. Онзи ден, по съвет на Пейо (явно имаме подобен вкус в това отношение), гледах „Завет“. Филмът е невероятен, достоен да се застане редом с „Черна котка, бял котарак“. Последния съм го гледал многократно, вече загубих бройката, и все не ми омръзва. „Завет“ също гледах четири пъти и всеки път се хиля като луд. Затуй реших, че трябва да намеря още филми на Кустурица и да се пообразовам. Два вече съм гледал. Когато стигнах до третия в списъка си, „Животът е чудо“, първо ми идеше да се смея, а после да плача. Повече ми се плачеше. Историята на войната в Босна е показана изцяло от гледната точка на „обикновения“ човек — емоционална, грабваща и далеч по-истинска от сухите изречения, които сме свикнали да слушаме по новините. Сега, за жалост, има вероятност тази история да се повтори, макар и с различни хора и на друго място. Няма да говоря повече за Косово, вече казах, каквото мисля.
***
Преди години, когато метрото стигаше само до „Опълченска“, един есенен ден пътувах към училище. Бях вглъбен в някакви свои мисли, когато видях срещу мен да стои прав един много особен младеж. Странното бе, че не можех да определя защо е странен. Въпреки това бях убеден, че има нещо необикновено в него. Беше рус, с буйна къдрава коса и рижа брада. Загледах се втренчено в него (много съм добър с тоя номер), а той ми се усмихна окуражаващо. Усмивката му се появи някак бавно, плавно, недоловимо. Кой знае защо, стори ми се, че виждам пред себе си съвестта си. Чудя се, дали някога ще го срещна пак.
