Не мога да разбера как мозъкът избира какво и кого да сънува. Насъне виждам неща, които отдавна съм забравил, и лица, които отдавна не съм виждал.

Противно на всяка логика, бях я забравил. Всъщност не. Скрил съм я в едно кътче и понякога, когато имам нужда, я поглеждам. Казваше се Акико. Дребна, крехка, красива, умна. Имаше блестяща черна коса, съвършено права. Обличаше се небрежно, по момчешки, с къси панталони и бяла тениска. Може би не го разбираше, но така бе по-съблазнителна от много други, които полагаха далеч повече усилия, за да изглеждат хубави. По здрачаване идваше при мен, сядаше на стола, обгръщаше с ръце краката си, и мълчеше, винаги със затворени очи. Тогава усещах присъствието й най-силно. Имаше гладка, блестяща, мека кожа и винаги ухаеше на мед. (Ако някой ви каже, че другите раси не миришат по-особено, лъже. Китайците например имаха лек мирис на… блато, да речем.) Когато отвореше очи, се вглеждаше в мен и сякаш знаеше какво мисля. В един момент и аз започвах да прозирам мислите й. Тя безпогрешно разбираше кога е настъпил и леко се усмихваше, някак игриво-дяволито. Тъкмо тези мигове обичах най-много. Дълго се гледахме без да мигнем и си казвахме хиляди неща безмълвно. После слагаше пръст на устните си и ми даваше другата си ръка — винаги гореща, понякога повече и от моята, — ставаше, все така усмихвайки се, и си тръгваше. За половин година разменихме не повече от триста думи. Просто нямаше нужда. А накрая тя се върна в Киото.