Според патили хора, и аз в това число, първата любов е най-фатална, понеже не мож’ я забрави. В моя случай е дори по-зле, понеже периодично се сещам за нея и пак се чувствам влюбен, но само с лошите симптоми — зачервени от безсъние очи, онова разяждащо „ами ако…“, сещате се. Неотдавна стигнах до извода, че за да се успокоя веднъж завинаги, трябва или да я забравя (невъзможно, опитвал съм), или нещо с голям чук да разбие идеализирания ми спомен. Днес се случи второто (щом отварям дума, значи очевидно не е първото). Преди време разбрах къде живее, но така и не посмях да я потърся там. Периодично гуглех, за да я намеря нейде из необятния нет и voilà, днес успях. Намерих я. Във Facebook. Изтрезнях наполовина. Да, същата тя е, прекрасно помня рождения й ден. Погледнах снимката. Възможно е да тя, да. Определено е тя, но не съвсем. Онази беше недостижима във всяко отношение, а тази е твърде… обикновена. С черти, които не харесвам. Разглеждам приятелите й — много от тях познавам. Почувствах се сякаш някой е бутнал обожавана статуя от висок пиедестал, която пада с трясък и при счупването си се оказва глинена. Мраморното съвършенство е фалшиво. Останалото са gory details.
От много време насам за пръв път се чувствам наистина свободен. Светът вече е нов.
Няколко неща ме подразниха много през изминалите 3-4 седмици. Първо, около половината от хората, които чета, се опитват да ми обяснят защо и — дори по-лошо — за кого трябвало да гласувам. Пичове и дами, интересно ми е да ви чета. Наистина. Но изявления от типа „Гласувайте/не гласувайте, защото има/няма смисъл“, „Защо ще/не ще гласувам“, „Гласувайте за Зелените, само те са читави и ще спрат Белене!“ и „Гласувайте за Синята коалиция или не гласувайте хич!“ ме дразнят откровено. Ще гласувам, ако реша. Ако реша, ще гласувам, за когото преценя. Противно на привидностите, ходил съм на училище, че даже мога и да чета и пиша. Има интернет, има партийни сайтове, на някои от тях и предизборни програми има. Ще прочета, ще сравня, ще помисля и ще реша. Ако ща, ще гласувам за Валя Балканска, щото съдбата на Отечеството била в мои ръце, или за Сдружение за спасение на пенсионерите от геноцид. Ама не, не съм разбирал, те сините били много cool, автентичното дясно се било възродило и т.н. (тук бих могъл да отбележа, че със стари гювендии нов бардак не става, ама не го правя, както каза веднъж Рангел Вълчанов). Тук-там съм споменавал за кого опеделено няма да гласувам, но не правя от това национален въпрос. Отделно от това, не виждам смисъл в реплики като „Аз гласувах! Гласувай и ти!“ (в чест на истината трябва да призная, че и аз около европейските избори се бях подхлъзнал по тая плоскост). Е, и? Аз пък станах, измих си лицето, изпсувах, щото няма паста за зъби, изстисках колкото имаше останало, и даже си намокрих врата и ушите.
Вярно, не всяка неделя има избори, ама чак толкова…
Едвам се удържам да не започна да коментирам изборите. Ама няма. Ако и аз се захвана с тая работа, вестникарите с какво ще хранят децата си, а? Кой беше казал „нахранете журналистите“?
Да де, вярно, нали нямаше да коментирам…
